Седим на стълбите на блок в Младост 3, говорим си, Фичо от някъде е домънал стар, кафяв, фотьойл и се е разположил, присъщо на характера му, царски. Дори не забелязвам колко души сме, потънала съм в някакъв друг свят. Оглеждам се глупаво и чакам нещо да се случи. Силен смях се разнася, смущавам се и гледам в земята, както когато бях малка. Пред очите ми се появява едно оранжево кълбо, от което се разнасят, ту скимтене, ту звук наподобяващ хъскането на уплашена котка. Вглеждам се и различавам лисица и тигърче! Абсурдно е! Какво правят лисица и тигърче по средата на Младост?! Но ето, те са тук пред очите ми и се бият. Лисицата очевидно взема надмощие над малкото тигърче, което вероятно приема всичко за игра. Тръгвам след тях, трябвада ги разтърва! Още малко и сладкото тигърче ще бъде разкъсано! Кълбото се озовава в краката ми, но битката е толкова ожесточена, стряскам се и се залепям за входната врата на блока. Фичо поема инициативата да хване лошата лисица, но така я подплашва, че тя се опитва да се скрие някъде около мен. Издира целия ми гръб. Ужасна болка, но само за секунди. Вземам се в ръце, мисля рационално, най- логично е да отида до поликлиниката, та тя е зад блока! Но по- бързо ще стигна с кола, нали? Грабвам ключовете от джипа, качвам се, до мен на предната седалка има някого. Но кой е това, каква е тази кола изобщо? Няма значение, трябва да бързам! Трябва ми ваксина срещу бяс и някой трябва да ми превърже раните. Потеглям по улицата. На тротоара върви мъжът, когото обичам, а в ръцете си държи поводите на около шест кучета. Всичките ми се виждат свирепи, гледат ме със злоба, искат да се доберат до мен. Това изобщо обаче няма да ми попречи да отворя прозореца на вратата и да започна да крещя името му насред улицата. Но защо не се обръща, та аз съм на крачка от него?! Разстоянието ми се вижда толкова малко, а в същото време сме някак ужасно далеч един от друг... Той се обръща назад. Зад него върви чернокосо девойче, което никога преди не съм виждала. Смеят се. Става ми тягостно, свива ми се сърцето... Коя е тази? Трябва да бързам, а изобщо не знам вече какво става..
В поликлиниката съм, в спешното. Млада лекарка ме гледа недоумяващо с нетрезвен поглед. Имам чувството, че е малоумна. Около мен чувам викове, нищо смислено обаче, не различавам думи. Гласът на лекарката се стели във времето и пространството. Кой е малоумният- аз или тя? Кого желаете да уведомим, че сте тук? Майка ви? А как да се свържем с нея? Аз направо ще потърся номера й в телефонния указател на мобилния ви! Лекарката изчезва, предполагам, че тръгва да върши важната си мисия – да открие майка ми. Миг по- късно влиза личния ми лекар. Хайде сега : готова за ваксина! Добре, де, Докторе! Опипва ме цялата и се чуди къде ли да я бие тая ваксина... Миг несъзнание.
Събуждам се, майка ми крещи. Изобщо не знам какво иска тая жена от мене в момента. Защо ми вика? Не разбирам какво казва. Не виждам ясно. След секунди всичко се прояснява. Отново виждам лекаря пред мен, държи огромна спринцовка. Хайде сега: третата инжекция! Трета?! Че кога е имало втора?! Къде изчезна младата лекарка? Защо този човек се опитва да забие изглата в ухото ми? Каква е тази специална инжекция, което трябва да се сложи в ухото? Колкото и да говориш, докторе няма да ме убедиш, че трябва да забиеш игла в ухото ми! Изобщо не го интересува какво му казвам. Щом не даваш ухото, значи директно в мозъка! МОЛЯ?! Докато го гледам втрещено с неразбиращ поглед, той забива иглата в слепоочието ми...
Тежки капки се стичат надолу по вените ми. Усещам ги. Вените ми ще се пръснат. Огромни капки, като буци, слизат бавно надолу, докато не обходят цялото ми тяло. Иска ми се отново да припадна, а стана точно обратното. Събудих се. Ужасна болка в главата. Какво ли е станало с тигърчето?
Мразя сънищата, от които се будя с болка в главата. Целият ден се скапва.
